Един ден се събуждаш, ставаш от леглото и осъзнаваш, че вече можеш да стъпваш и без патерици. Е, да, боли, но пък кракът ти се държи, сравнително, стабилно. Толкова си щастлив, че захвърляш патериците и забравяш за тях. Мислиш само за разходки в парка с приятели и колко много неща вече можеш да правиш сам. Без тези досадни дървени неща от двете ти страни.
Минават няколко дни, обаче, и ти осъзнаваш, че не си съвсем възстановен. Първият пролетен дъжд е паднал и счупеният ти глезен боли адски много. Търсиш своите патерици, а тях ги няма вече. Изгубил си ги, може би безвъзвратно. Оглеждаш се на около и виждаш следи- празната кутия, парчета дърво или болтчето, с което си регулирал дължината. Всичко на около ти напомня на твоите си патерици, а ти се нуждаеш от тях повече от всякога. И ги няма. И не можеш да ги намериш. Сядаш и започваш да плачеш. Вече си осъзнал, че си ги изхвърлил прекалено рано. И сега може ще останеш така завинаги- да живееш с болката и да чувстваш липсата.
Същото е и с раздялата с любим човек. Спираш да му обръщаш внимание и той си тръгва. Губиш го, а после оставаш сам и започваш да го виждаш навсякъде- в одеалото, което те топли вечер, в огледалото, в което всеки ден се оглеждаш или в забравените книги.
Сега вече знаеш, че душата ти е осакатяла. Половин човек си и вината е само твоя.
