Днес, вече, съм продължила напред с живота си, до колкото това е възможно. Дадох си време, за да те преживея и да свикна с мисълта, че "Аз" и "Ти" сме две несъвместими неща. Две съдби преплели се и после разделили се завинаги.
   
     Ако има прераждане, то, може би, някога, "Аз" и "Ти" ще бъдем "Ние".
     Или вече сме били и за това ми е толкова трудно да ти кажа "Сбогом".

     Да, дадох време, в което да скърбя. Когато загърбваш "любовта" на живота си ти трябва време. Ей, така, просто да го осъзнаеш. Да разбереш, че скритите ти надежди са напълно излишни и "това" никога няма да го бъде. А може би никога не е било. 
     Но аз си спомням първият ден, когато го видях да седи там на моста. Сякаш припознах липсващата част от мен. И от този ден аз не съм същата. Винаги е бил, той, скрит, там някъде, в дебрите на сърцето ми. Заровен под пластове самота и неразбрани чувства. 
     Може би "Аз" и "Той" ще бъдем в друг живот, след сто години, "Ние", а може би в предишен сме се наранили твърде много и сега ни трябва време, за да излекуваме себе си. 
     Въпреки, че аз избрах своя път и заминах твърде далеч, бягайки от него, все още се надявам, че след години ще бъдем "Ние". А вече казах "Сбогом"... и то не един път, но този път се надявам да е за последно. 
     Усещам как не мога да реша. Тук, пиша, за тази така позната битка между сърцето и разума.
     Аз разбирам, напълно осъзнавам, че "Аз" и "Той" няма да просъществуваме и след много години ще разказвам на дъщеря си, а може би и на внуците си, за тази голяма любов, която никога не е била. Да, тази любов, която е затворила част от сърцето ми завинаги. Тази любов, която ме убива по- бързо от цигарите и водката.
     А сърцето ми копнее за нея. Копнее един ден историята, която ще разказвам на дъщеря ми да бъде за баща и. Копнее "Аз" и "Той" да бъдем "Ние". Да бъдем сега, на момента. Шепти ми нежно да се кача на самолета и да се приземя в най- студените и същевременно най- топлите обятия. Но няма... Аз казах вече "Сбогом", и то не един път.
     Знаете ли, лудост е! Първият път, когато го видях бях в гимназията, преди толкова много години, а все още помня този ден. Не помня какво правих, нито с какво бях облечена, но помня него. Кристално ясно. Помня лицето му, помня погледа му. Помня, че когато го видях усетих странно чувство в себе си, а после, когато той си тръгна усетих студ. Сякаш слънцето се скри и температурата на въздуха падна с двадесет градуса. Помня, още, че когато се прибрах в малкият си апартамент легнах на леглото и мислих за него. Цяла нощ. Търсех го и го открих след време. И той ме откри. Всъщност открихме се един друг. 
     И сега, когато трябва да му кажа "Сбогом" за последен път, да забравя за него, да погреба тези спомени и чувства се чувстам празна. Дори "празна" не е точната дума. По- лошо е. Сякаш някой изтръгва част от мен. Част, без която животът ми ще бъде... различен. Непоносимо различен. Но аз вече казах "Сбогом" на тази част...


P.S. Завинаги ще си част от мен.
       Завинаги ще съм твоя. 
       И ще те чакам,
       цял живот
       и след това!