Постинг
12.09.2018 13:15 -
Да погледнеш дявола в очите...
Автор: theblackfairy13
Категория: Лични дневници
Прочетен: 671 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 12.09.2018 13:16
Прочетен: 671 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 12.09.2018 13:16
...И тогава, като на магия, се озовах в тъмната стая с всички тези други изоставени и измъчени души. Стените бяха тъмно сиви, почти черни. Подът не се виждаше, имаше толкова много тръби, преплетени една в друга, че почти беше невъзможно да видиш къде е началото и къде края. Нямаше прозорци, а всички души изглеждаха измъчени и изнемощели, сякаш изтезавани с години. Цареше хаус.
Огледах се, за да разбера от къде се излиза и забелязах човек, беше трудно да се определи мъж или жена, но определено беше човек, да влиза в огромен черен казан и да сяда в него. Доближих се, за да видя какво има в казана. Нямаше нищо, освен човекът. Сякаш забелязал обърканият ми вид и недоумението ми какво се случва, и защо по дяволите някой ще си стои просто така в казан(?!) той ми каза: "Време е..."- и казанът избухна в пламъци. Не, нямам предвид под казана, а самият казан. Човекът гореше, но плътта не. Виждах болката изписана по лицето му, чувах крясаците му... Исках да помогна. Опитах се да кажа нещо, не си спомням какво, да се доближа и тогава усетих раздвижване. Чух писъци, всички души бяха излезнали от своята летаргия на агония и сега крещяха... панически. Обърнах се и го видях. Огромна черна сянка с широки рамене. Беше хванал една от душите и сякаш просто гледаше и я измъчваше, без да говори, без да удря. Просто с поглед. Душата, която държеше ме погледна ужасяващо,сякаш искаше от мен да се скрия и да се моля за милост, но вече беше късно. Черната сянка хвърли изнемощената душа на пода и се обърна към мен. Беше той. Да, той. Дявола. Но не приличаше на нито една картина, която съм виждала до сега. Беше страшен, но някак си привлекателен. За момент сърцето ми спря, но не усетих страх. Погледнах отново към казана и там вече беше моето тяло. След секунда то избухна в пламъци, а лицето ми стоеше каменно, сякаш нямах мускули или нерви. Нищо. Обърнах се обратно към черната сянка и го погледнах право в очите... Всичко изчезна в бяла светлина. Погледнах в тези очи само за момент, не се изплаших, почувстах друго. Лицето ми беше каменно, а сърцето ми биеше бясно. Защо не се страхувах? Единственото чувство, което изпитвах бе... чувството, че познаваш някого. Сякаш това не бе първата ни среща...
Огледах се, за да разбера от къде се излиза и забелязах човек, беше трудно да се определи мъж или жена, но определено беше човек, да влиза в огромен черен казан и да сяда в него. Доближих се, за да видя какво има в казана. Нямаше нищо, освен човекът. Сякаш забелязал обърканият ми вид и недоумението ми какво се случва, и защо по дяволите някой ще си стои просто така в казан(?!) той ми каза: "Време е..."- и казанът избухна в пламъци. Не, нямам предвид под казана, а самият казан. Човекът гореше, но плътта не. Виждах болката изписана по лицето му, чувах крясаците му... Исках да помогна. Опитах се да кажа нещо, не си спомням какво, да се доближа и тогава усетих раздвижване. Чух писъци, всички души бяха излезнали от своята летаргия на агония и сега крещяха... панически. Обърнах се и го видях. Огромна черна сянка с широки рамене. Беше хванал една от душите и сякаш просто гледаше и я измъчваше, без да говори, без да удря. Просто с поглед. Душата, която държеше ме погледна ужасяващо,сякаш искаше от мен да се скрия и да се моля за милост, но вече беше късно. Черната сянка хвърли изнемощената душа на пода и се обърна към мен. Беше той. Да, той. Дявола. Но не приличаше на нито една картина, която съм виждала до сега. Беше страшен, но някак си привлекателен. За момент сърцето ми спря, но не усетих страх. Погледнах отново към казана и там вече беше моето тяло. След секунда то избухна в пламъци, а лицето ми стоеше каменно, сякаш нямах мускули или нерви. Нищо. Обърнах се обратно към черната сянка и го погледнах право в очите... Всичко изчезна в бяла светлина. Погледнах в тези очи само за момент, не се изплаших, почувстах друго. Лицето ми беше каменно, а сърцето ми биеше бясно. Защо не се страхувах? Единственото чувство, което изпитвах бе... чувството, че познаваш някого. Сякаш това не бе първата ни среща...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 47