Ако сега хукна към теб и изоставя целия си свят ще бъде грешка. Голяма... огромна грешка. Доста съм работила по правилната подредба на малката си вселена. Всичко е на мястото си... Е, има някои неща, които трябва да се дооправят, но поне всичко върви в правилната посока. А ти... Ти си, като метеорит, пътуващ право към центъра на вселената ми, заплашващ да изпепели всичко, докоснало се до теб. Но си красив, толкова красив. Искам да те докосна. Да, знам, ако пипнеш огнена топка ще се изгориш, но ме привличаш, като магнит. И аз едвам се сдържам да не протегна ръката си още малко и да изгоря цялата, и с мен да изгори всичко, което съм създала до сега.
     И все пак, готова съм да изоставя всичко, всичко, всичко  и да тръгна. Да се кача на самолета и да се прибера там, където едва не загубих себе си. Да се върна и да си спомня, да си спомнят. Но знаеш ли... Всъщност знаеш. Знаеш, че е грешка и за двама ни. Ние с теб не можем да се имаме. Никога и в никой живот. Такова ни е проклятието на нас- да се срещаме във всеки живот и да се нямаме. Ти вървиш по своя път, а аз по своя. Дори, когато сме се оказвали в един и същи град, на сто метра един от друг не сме имали шанса да преплетем тези пътища. И ми е болно. И страшно... 
     Как ще прекарам остатъка от живота си с друг мъж? Как ще допусна някой друг толкова близо до себе си? Дали ще успея да сваля всичките си прегради? На теб ти отне един поглед време, за да ме придърпаш към себе си толкова близо, че още усещам огъня, парещ кожата ми, но го усещам слабо и с всеки изминал ден това усещане изчезва все повече и повече и остава само пепел. 
     Сега разбирам каква е съдбата на моя свят. Мой е изборът дали ще се протегна и ще притегля метеора към себе си, за да горя или ще остана неподвижна, чакайки да премине покрай мен и да ме "пощади", за да изстина бавно и тлеещият огън, който все още е някъде там по повърхността да се превръне в пепел. 
     В крайна сметка, тук, става въпрос за борба. Най- тежката. Искам да знаеш, любов, че дори да избера да не тръгна, ако остане далеч, аз те обичам. Просто нашата съдба е да се нямаме. А ако един ден почукам на вратата ти- не отваряй.