Всеки човек пази в себе си някаква болка, каквато и да е. За някои е загуба на близък човек, за други е невъзможността да бъдеш някъде с някого, за трети пък е любовта, за която не говорят. Не, не тази, за която мълчат- тя ги е наранила, но всички знаят, че е имало такава любов. Аз имам предвид тази, за която не говорим въобще. Никога пред никого. Тази любов пазим дълбоко в сърцата си и се страхуваме, че ако кажем на някой за нея... нещо ще се случи. 
     Мен също ме е страх. Аз имам една такава любов, за която много искам да говоря, но не мога. И има само един човек в целият огромен свят, който би ме разбрал, ако, евентуално, започна да разказвам. Това е човекът от другата страна, този, за който ме е страх да говоря, да пиша... понякога, дори, да си мисля. 
     От всички мъже, с които съм била този ми тежи, защото него не съм го имала. Поне не по начинът, по който аз искам... и по начинът, по който той иска. И него го боли, знам...
     Историята за тази любов е красива и романтична, точно като от някой филм или книга на Никълъс Спаркс, само че тази история не е разказвана. Може би един- два пъти пред приятелки след малко повече вино или когато късно вечер са ме виждали със сълзи в очите. Не, не аз не плача по принцип. Просто понякога ми тежи. Тежи ми, че не мога да разкажа, че не мога да изживея тази "неразказана" любов...
     Знаете ли каква е, всъщност, разликата между "мълчаливата" и "неразказаната" любов? "Мълчаливата" е била факт, ти си я изживял, всичките ти близки- роднини и приятели, дори хора, които не познаваш знаят, че си бил с даден човек. И сте били щастливи, но нещо се е случило и вече не сте. Нито щастливи, нито заедно.
     "Неразказаната" любов... тук ми е трудно да продължа. За нея никога не сте говорили пред никого. От страх дори в таен дневник не сте писали за нея. Може би някой някога някъде е излял мъката си на лист хартия, а после веднага го е изгорил, но едва ли някога ще разберем... Та, тази любов е такава- мъчителна и те убива. Всеки ден. По много. Аз съм открит човек и говоря за всичко, но за Него не мога. Казвала съм на три- четири приятелки и то такива, които познавам от поне десет години. А него го обичам от шест. За пръв път историята за него разказах на най- добрата си приятелка, която познавам от около тринадесет години. Разказах и преди две години. И тя си помисли, че се шегувам, че фантазирам и че лъжа. После и показах съобщения и тя се изненада, как толкова дълго време нищо не съм казала. Аз, дето казвам всичко- хубаво и лошо. Него, най- хубавото нещо в живота ми го пазя. От страх. Да, ако се страхувам от нещо, то е да не го загубя. Всеки ден прекаран далеч от него е кошмарен. 
     Аз не съм изпитвала любов. Поне не толкова силна, колкото е тази. Мъжете в живота ми... Обичала съм един или двама, но не по този начин. Винаги съм знаела, че там някъде има някой за мен и че мъжът до мен в момента не е този "някой" и за това съм приемала сравнително нормално разделите. Но сега... сега... не знам, дори, как бих реагирала, ако един ден науча, че той има друга жена... че обича друга жена и че... че аз, вече, не ознавам нищо. Толкова много ме е страх, че съм готова да зарежа всичко- образование, кариера... всичко и да хукна към него! 
     Кажете ми, че съм луда. Кажете ми, че просто съм се разчувствала, защото е четири сутринта и просто съм напрегната.... Аз съм удавник, молещ за помощ. 
     Щастието обичало тишаната, а аз току- що наруших моята....