Телефона звънна. Беше той. Помислих, че без да иска е натиснал грешното копче, но когато тефона не спря да звъни разбрах, че не е грешка. Вдигнах. Сърцето ми спря, пепрудите в стомаха ми се разбушуваха. 
- Кога се прибираш?- попита той. 
- Следващият месец...- отговорих аз.
Последва мълчание, а след това той отново проговори:
- Тук е по- добре. 
- Къде тук? 
Не ми отговори. Просто продължи да мълчи. Аз също мълчах, но не исках да затварям. Беше ми достатъчно да слушам само дишането му. Предостатъчно. Да знам, че е добре и че се сеща за мен от време на време е единственото нещо, от което имам нужда. Той отново проговори: 
- Трудно ли е?
- Не, свикнала съм. Просто понякога ми е празно. 
- А мъжете как са? Срещна ли вече някой?
Този въпрос не го очаквах. Дойде, като гръм от, не просто ясно небе, а от слънчево небе в Сахара. По сред лято. Без никаква вероятност за валежи в следващите десет години. 
- Не, мъжете тук са прекалено нежни за мен.
Исках да му кажа, че съм срещнала някого преди осем месеца. Някого, когото познавам от както се помня. Някого, когото помня още от дете, съвсем малко дете. Някого, на когото позволих да ме целуне и от тогава не мога да позволя нещо подобно на някого другиго. Исках да му кажа, че срещнах него, но не можах. За мен беше достатъчно болезнено, че съм на две хиляди километра от него. Че не мога да видя красивите му зелени очи. Да го докосна. Мога единствено да се мразя, че заминах "просто така". Мога и да съм му бясна, а и аз съм, че осъзна колко съм му важна, чак когато заминах. И то не веднага. Изчака да се убеди, че ме няма. И тогава "бум". Просто звънна. Ей, така. Отново ми даде недежда, че това между нас е истинско, че може би един ден ще бъдем нормална двойка. "Нормална двойка" колко глупаво звучи! И какво ще ни е нормалното? Двете хиляди километра между нас? О, да, чувала съм за връзките от разстояние, но знам, че това не са връзки, особено когато единия трябва да прекара пет години в чужда страна. Когато дойдох си мислех, че ще го забравя. Нали знаете далеч от очите, далеч от сърцето. Пълни идиотщини! Когато затворя очи само него виждам. Когато погледна друг мъж виждам, че не е той. Далеч от очите, но в сърцето. Дълбоко в сърцето. Заседнал в най- тъмната и изоставена част на душата ми, отказващ да си тръгне. 
- Трябва да затварям, ще звънна по- късно. 
- Добре.- отговорих ми. 
И сега просто чакам. Да звънне. Да ме убие. Да ме обича?