Късно вечер хората мислят за различни неща- бизнес, мечти, утрото, любов, липси. Късно вечер аз мисля за празнотата вътре в мен. Не, не говоря за дупката от ляво(а там определено няма дупка), говоря за празнотата в душата ми. Пустота, като в Сахара. През живота ми минаваха много хора(предимно мъже), но никой не оставаше за дълго. Един си тръгваше, пристигаше следващия. Понякога минаваха нялолко дни дори седмици преди да се появи нов пътник, но аз търпеливо чаках. Чаках, чаках... Чакам. И до тук... Оставам си с чакането, което може да продължи месеци, години, но съм добре така- сама и сигурна в желанието си. Сигурна съм, че искам да не ми е празно вече. Не искам временни пътници, искам гара. Влак съм. Неспиращ. Препускащ. Влак, с пътници, без гара.
Що за чуден свят? Отваря празнота, а после нищо. Оставя я да прерастне в черна дупка и да те погълне целия. И като стане достатъчно голяма тая дупка започва да поглъща и околните и докато се усетим всички се оказваме в една огромна пропаст. Тела без души. Влизаме, излизаме. Секс без любов. Любов...